КАРДА̀Ш, мн. карда̀ши и (рядко) кардашла̀р, м. Простонар. 1. Другар, приятел; аркадаш. Фалял са бях по кардаши, / по кардаши, по юлдаши: / „Как бя сладка момян китка.“ Нар. пес., СбНУ XLVII, 131.
2. Свойско обръщение обикн. към мъж; аркадаш, приятел, брат. Той [чичо Малин] дигна шишенцето, та го преполови и, като си изтри мустаците, се обърна към кръчмаря: — А бе, кардаш, докарал съм с колата малко повясма, как мислиш, дали ще им намеря тук купувач, а? Ил. Волен, ДД, 19. Аз вече притварям очи и ядно шибам измореното конче да бърза. И пак умилно шепна: — Хайде, конче, хайде, кардаш, да вървим... П. Росен, ВПШ, 144. — Е, кардашлар — рече той и изгледа поред всички. — Така ли ще се гледаме със скръстени ръце? Г. Караславов, Избр. съч. X, 47. „Дружина, вярна събрана, /../ кога си, кардаш, тръгнеме, / кога до Босна допряме, /.., /вия колята да спрете“. Нар пес., СбНУ XLVII, 67.
— От тур. kardaş ‘брат’.