КАРТЀЧ м. Оcmap. Воен. 1. Артилерийски снаряд за близка стрелба, напълнея с оловни топчета, които се разпръскват при изстрел. Шрапнелите се разпукват от самите дула на оръдията, блесват огнени светкавици и железният дъжд на картеча шиба право в лицето на веригите, блъска ги и ги пилее като вихрушка. Й. Йовков, Разк. II, 217. — Борбата беше люта, неравна. Обсипваха ни с картеч. Д. Спространов, С, 170. Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи, / вий — развихрени предтечи на безоблачните дни! Хр. Смирненски, Съч. I, 80.
2. Оръдие с няколко по-малки цеви за стреляне като картечница. — Напред, момчета! .. Чакайте! Картеча!— викаше отец Матей, който най-сетне. се беше освободил от противника си и насочи чудноватия си топ към коридора. Ст. Дичев, ЗС I, 177. Каре повелел да соберат голямо число запрени край града, .. и да пушкат на них с картеч; — жени, деца и старци, никой не можеше да чака пожаление и помилование. С. Радулов, ГМП (превод), 184.
— От ит. cartuccia ‘патрон, гилза’ прeз нeм. Kartetsch и рус. картeчь.