КАЯТЯ̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв., прех. Остар. Заверявам, регистрирам (документ, обикн. паспорт). Подадох му тескерето си. Той, преди да го отвори, попита: — За къде? — За Цариград желая да ми го каятиш. Ив. Вазов, Съч. VII, 148. каятя се страд. Аз извадих из пазвата тескерето си и го погледах. То беше извадено връз друг човек на мое име. Но трябваше да се каяти и аз тръгнах бързо към конака. Ив. Вазов, Съч. VII, 147.
◊ Каятя тескерето на някого. Остар. Изгонвам някого от работа, изпъждам го от някъде. Силните от него се бояха: / .. / Бояха му се и кадии в мехкемето, / че беше каятил на много тескерето. К. Христов, ЧБ, 42.
— От араб. през тур. kayit.