КВА̀КАНЕ, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от квакам. Гората ехтеше от квакането на жабите. Прелитаха рояци светулки. П. Бобев, К, 26. Откъде продълговатото блато, легнало в самото подножие на гората, прелиташе дрезгаво квакане на диви патици. Ц. Церковски, Разк., 31. Картечницата квакаше грозно и той, сам зашеметен от това нейно квакане, продължаваше да натиска спусъка, макар да не се виждаха вече никакви войнишки и стражарски униформи. Д. Ангелов, ЖС, 432. Няколко секунди те мълчаха, вслушвайки се в тътнежите на оръжията и квакането на минохвъргачките. Ив. Мартинов ДТ, 213-214.