КВИЧЀНЕ, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от квича. Тогава ми стана ясно, че свинчето щеше да служи за примамка. И то сякаш беше предугадило участта си, тъй като пронизителните му квичения все повече и повече се усилваха. К, 1963, кн. 3, 32. Двата коня слизаха по лекия склон и кучето се носеше малко ребром след тях, изпълвайки вечерта с възторга на своето квичене. Й. Радичков, ГП, 48. — Че то да си съдере пластинките от квичене това клаксонче, по-далеч от нашия блок няма да се чуе, а ние вече сме свикнали! Тарас, ТМ, 95.