КЀБЕ, мн. -та, ср. Диал. 1. Дебела вълнена постилка или завивка с дълъг косъм; китеник. В един ъгъл, на сянка, беше постлано синьо котленско кебе, с една-две възглавници. Й. Йовков, ЧКГ, 65. До него, на миндера, седеше синът, .., и кой знае защо усукваше между пръсти дългите ресни на кебето. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 209. Окол нея се въртеха Златка и Верка. Едната я намяташе с дебел шал, другата ѝ покриваше коленете с китено домашно кебе. Т. Влайков, Съч. II, 216.
2. Груба вълнена тъкан за наметка, постилка и др. Копривщенките се проявявали като усърдни тъкачки на аби, шаяци, .., шарени черги, .., пояси и кебета. П. Теофилов, К, 18. Ο ти, кесийке българска, / .., / та кой ли не са й опитвал / и кой ли не са опитва / бар с ръкавици от кебе / да тури ръка на тебе! Π. Ρ. Славейков, Избр. пр I, 254. Димо в яхъри отива, / врано си конче изважда, /.. / Метна му кебе аляно. Нар. пес., СбВСт, 288.
3. Къса или дълга домашнотъкана или плъстена вълнена наметка, обикн. на овчари, пастири. В тъмното младите люде, които вардеха около поляната, намятаха бащите си и дядовците си с плъстени овчарски кебета. А. Дончев, ВР, 152. Той [Марикио] се вторачи .. в непознатия, който сега беше наметнат в каракачанско кебе. А. Страшимиров, Съч. V, 288. Рано рани Смилания войвода, / петнадесет деня преди Благовец; / захвана ги киша лапавица, / от полунощ суха ледовина, / замръзнаха тия тънки пушки, / замръзнаха за бели кебета. Нар. пес., СбИБ, 5. // Подобна наметка от кожа. „Я дай ми, мамо, я дай ми, / моята герджик премяна, / герджик премяна юнашка: / Мойото кебе, малкото, / дето е от девет кожи, / от девет кожи мечешки.“ Нар. пес., СбТЯ, 3-4.
— От перс. през тур. kebe.