КЕЛ, кѐлът, кѐла и (диал.) кѐлят, кѐля, мн. няма, м. 1. Кожно гъбично заболяване във вид на струпеи по окосмената част на главата на човек, по брадата и мустаците на мъже, както и по козината на някои животни, от което космите окапват. Много болести, които в миналото са били страшен бич за населението .., сега са победени, като дифтерит, .., кел, малария и др. РД, 1958, бр. 3, 3. В ингелизките училища атмосферата бива чиста и топла и ученикът са не разболява от настинка, от краста, от кел и др. т. Знан., 1875, бр. 8, 124.
2. Диал. Глина.
◊ Вижда ми се / види ми се (лъсва ми / лъсне ми) келят. Диал. Разбира се какъв съм, узнава се, че имам сериозни слабости. Кипва ми келът. Разг.; Възвира ми / възври ми (завира ми / заври ми, пламва ми / пламне ми, хваща ме / хване ме, шупва ми / шупне ми) келят (келът). Диал. Обхваща ме силен яд, гняв; избухвам, разгневявам се. — Като ни кипне келят, че като грабнем кой каквото може. В. Нешков, Н, 33. — Ей! Че като кипва келя на нашия, че като зинал: „Ами вий — кай — бе, защо се обаждате, вий адвокатин ли на ректора ще станете!“ Ал. Константинов, БГ, 73. Децата взеха да се оплакват от него [котето], а и на мен ми пламна келя. Мислех си — ще взема да го цапна някой ден. Г. Узунов, HP, 42. Пораства ми / порасне ми келят. Диал. Възгордявам се, възголемявам се.
— От перс. през тур. kel.