КЕНЀ, мн. -та, ср. Диал. 1. Плетена, обикн. копринена дантелка, цветчета или шевица, които се пришиват към ръба на забрадка, риза, сукман и др. за украса. Жените носят алени забрадки с кенета. А. Каралийчев, С, 75. Тя [Ния] беше изкусна да тъче тънки платна, да плете кенета и дантели, да везе на гергеф. Д. Талев, ПК, 749. През сълзи гледаше белеещите се до прозореца кенета — нежни дантели, които изобразяваха малки трендафили. П. Стъпов, ЖСН, 291. „Единадесятгодишно черно девойче, .., ръби и веже хубави белушки и кенета“ Й. Груев, СП (превод), 162. // Шевица, бродерия в края на ръкави и др. Лила била облечена във вълнен домашен сукман, който бил нашарен с копринени кенета. Л. Каравелов, Съч. II, 63. Майка ѝ я беше изучила да шие хубави кенета на женски поли, нагръдки и ръкаве. Т. Влайков, Съч, II, 105.
2. Фигури за украса върху измазана стена. А да знаете пък и каква беше чистница и уредница тая Райка! .. Къщата, излепена и измазана с една бяла като вар глина; .. а пък по кюшетата и под праговете като направила от червена и жълта глина едни кенета — за хубост тъй ѐ! Τ. Влайков, Съч. I, 1941, 11-12. Кака ще излепи цялата къща — .., по первазите ще изтегли червени и жълти пръчки с кенета около праговете. Т. Влайков, Пр I, 229.
— От тур. ken ‘край, ръб’.