КЕРАТЍЯ, -ѝята, мн. -ѝи, м. и ж. Остар. Грубо. Керата. — Имаш право, Кириак, аз тез кератии ще ги извържа! — изкряска беят. Ив. Вазов, Съч. XXIII, 27. — А на тогова кератия, отново да му прекъснете сяка храна. Той не е достоен да яде царския хляб — прибави каймакаминът, като сочеше на мене. З. Стоянов, ЗБВ, Ш, 146. Приклекна и почна да разглежда внимателно и сериозно, като вещо лице, изпочупените стъбла, .., — Ако съм аз, най-малко двесте лева глоба ще им лепна на тия кератии, дето не могат да си командуват фамилиите, а ги пускат из хорските имоти. Чудомир, Избр. пр, 121.
— От гр. κερατιας ‘рогоносец; никаквец, негодник’.