КЕРВАНДЖЍЯ, -ѝята, мн. -ѝи и като обръщение и приложение керванджѝ, м. 1. Човек, който пътува с керван, който превозва нещо с керван. Вършееха с кремъклии дикани, отвяваха несметното зърно с лопати, .. или мрежи, купени от дунавските рибари, донесени есенно време от керванджиите, които караха жито на Свищовската скеля. А. Каралийчев, С, 94. По белите пътища на Империята и през тази година минаха много хора: .. керванджии — нанизани в редица на уморени, прашасали коне; керванджиите спяха и яздеха, дъвчеха и яздеха. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 7. Плащаха му търговците за доброто водачество, даряха го кога с дреха, кога с оръжие и дребни накити, но не само заради тия печалби ходеше Момчил с керванджиите. О. Василев, ЗЗ, 27. Пет коля надолу идат, пет коля, / пет коля, .., пет керванджии, / .. Никола им води керваня. Нар. пес., СбНУ XLVI, 57.
2. Рядко. Водач на керван; керванбашия. Моят дядо Серафим бил керванджия. Трополели тежко натоварените с равнинско жито биволски коли по белия път от Търново за Русе. Дядо ми седял на първата кола. С. Северняк, ОНК, 7. — „Не ходи. Стоене, керванджии, / че който води керваня, / дек да е вода дълбока, / той ще да е прегази.“ Нар. пес., СбВСтТ, 702. Сабрали са се, набрали / иляда коля беглишки, / две иляди черни биволи, / ала си нямат керванджее / керванят да им поведе. Нар. пес., СбНУ XLVI, 103. — Камо ни Илко керванджи, / що ни кервано водеше? Нар. пес., СбНУ XIV, 33.