КЀСАР, зват. -ю, м. 1. Истор. Във Византия — титла на най-висш сановник след императора или на родственик на императора. България получила областта Загоре, на юг от Стара планина, а Тервел бил провъзгласен за кесар, втората титла във Византия след императорската (705 г.). Ист. X и XI кл, 29. На 1335 година един богат и благочестив сръбски велможа, кесар Хрел, обновил съвсем манастира. Ив. Вазов, Съч. XV, 24.
2. Лице с такава титла. А когата великият доместик удари с жезъла си мраморния под .., изведнъж цяла стена изчезна и зад нея се появи тронът, заобиколен от .. двамата кесари. На трона седеше сух, висок старец. П. Константинов, ПИГ, 37.
3. Остар. Цар, император. Византия била принудена да припознае, че българският цар има право да носи титла кесар. Г. Бобриков, ИОБ (превод), 13. Ходят и разправят навред, че помощ щяла да ни дойде от кесари от Виена. И от папата. Д. Рачев, СС, 15. Смирението, .., обричаше и великите боили, .., и обикновените хора от народа на постоянно покорство пред кесаря. А. Гуляшки, ЗВ, 50— 51. Вестят се страшни, в разтрепераний ми ум / тез образи измъчени, в кръв облени, / .. / избити кесари, измъчени царици. К. Величков, ПССъч. II, 132. Божието богу, кесаревото — кесарю. Погов.