КЕФЛЍЯ, ед. неизм., мн. -ѝи, прил. Диал. 1. Който има кеф, добро настроение. През целия път все мълчал. Другите били кефлии и весели. Хр. Пелитев, АЧ, 44. Примолих се на горскостопанския директор инж. Попов да ми даде кон .. Кой каквото ще да каже, но стременцето, макар и педя над земята, е благословено нещо. Човек става по-„кефлия“ за разговор и по-склонен към съзерцание. Н. Хайтов, ПП, 110-111. — Ти нещо не си кефлия, бай Михале — погледна го внимателно, но дяволито майорът и приветливо му се усмихна, за да поразсее лошото му настроение. — Какво мислиш да правиш до обяд? Т. Харманджиев, КB, 125.
2. Който е пийнал. — Нашият снощи като си дойде, уж, малко кефлия, но коджа ми ти попрехвърлил, па като захвана: не можеш да му излезеш насреща. Ст. Чилингиров, ХНН, 132. „Синко Андрея, Андрея, / не зимай, синко, камата, / камата и реворвера, / че ми си малко кефлия, / па ще ми нещо зло сториш!“ Нар. пес., СбНУ XLVI, 209. Дошле са турци бошнаци / .. / та си Илийча найдоха / долу в долнята мейня / вино в ракия кефлия. Нар. пес., СбНУ XXVI, 63. Снощи го видях кефлия.