КИКО̀ТЕНЕ, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от кикотя се; кикот. Тя се смее и самотите ехтят от кикотенето ѝ. Ив. Вазов, Съч. XVII, 23. Докато митничарят разсеяно обикаляше палубата, моряците се миеха в баните с кикотене и блъскане. Н. Антонов, ВОМ, 83. Двамата работници се изправиха пред лавкаджията. Звъннаха чаши. Бай Трифон нещо зашепна... Разнесе се кикотене. Б. Несторов, АР, 227.