КИПЯ̀Л, -а, -о, мн. кипѐли, прил. Диал. За течност — врял. Мойта е майка мащеа, / све заран късно дооди, / кипела вода доноси, / та ми корена полива / и ми вършете окърши. Нар. пес., СбВСтТ, 54. — „Девере черни цигане, / Я дайте да ви поляем / със тая вода кипела, / очите да ви изгорим.“ Нар. пес., СбВСтТ, 400. Я борика му говори: / — Не мога, боро, да раста, / че ми е макя мащеа. / Вечер ми късно доажда / та ми кореньо полива / с кипела вода гореща. Нар. пес., СбВСтТ, 159.
◊ Врели-некипели; ни врели, ни кипели. Разг. Празни, излишни приказки, глупости, измислици. — Не те е срам, стара жена! — избухна той [Иван]. — Ти имаш ли ум, ма? Знаеш ли какво приказваш, а!... — И се обърна към Тошка: — Не я слушай, како. Дрънка си тя врели-некипели... Г. Караславов, Тат., 15. — Не бива да се приказват такива ни врели, ни кипели! Т. Влайков, Съч. III, 150. — Щур човек! — направо си мислеше тя. — Разправя някакви ни врели, ни кипели, а парите си стоят вътре! Не вземе да отвори, ами подскача като петел около му. Д. Немиров, БЛ, 35. Врял и кипял в нещо. Разг. Който има голям опит, който е извънредно опитен, обигран в нещо, понеже е прекарал всякакви изпитания, трудности. Те също бяха добри хора, врели и кипели, както самичък казваше, много неща разбираха и постоянно говореха за клуба, дето ги бяха научили. Г. Караславов, Избр. съч. I, 110. Старци, врели и кипели в походи и войни, гледаха учудени как на ромейски попове се прави уважение от страна на българската власт. Й. Вълчев, СКН, 239.