КЍЧЕСТ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. За дърво — който има гъсти клони, вейки, шума. Всред широкия двор, .., се издигаше високо и право като стрела самотен кичест бор. Елин Пелин, Съч. III, 9. Вместо безлесие и пустота тука бе зелено и кичести овошки растяха върху всяка педя свободна земя. Ст. Загорчинов, ДП, 238-239. Между протегнатите като крила кичести клони на елите трептеше звездното небе. Ласкаво и ведро след падналия дъжд. Ив. Хаджимарчев, ОК, 430. Стройна се Калина вие над брегът усамотени, / кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени. Π. Π. Славейков, Събр. съч. I, 123.
2. За цвете, растение — който е с цвят от гъсто наредени листчета или с гъсто наредени цветове на едно стръкче. Тоя стобор заграждаше доста голям двор с градина, .. — и развеселена с моравокадифени теменуги, с кичеста ралица и няколко стърка смесна китка. Ив. Вазов, Съч. VI, 105. Една саксийка имах с бяло мушкато, от кичестото, отскубнаха го от корен — главите им господ да отскубне! Чудомир, Избр. пр, 205. Тия жълти, кичести билки, видиш ли ги? Звъниче, порезниче. От него раните заздравяват за една нощ. З. Сребров, МСП, 65. В моята мала градинка / доста е мени, що имам: / всякакви ружи шарени, / .. / шибой ми кичест ператен. П. Р. Славейков, Ч, 1873, бр. 10, 939-940.
3. Който е с много зеленина и цветя. Особено западният край беше необикновено кичест и красив, със своя дърволяк, зелени морави. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 137. Забравям почти да се простя с Флоренция, да гледам хубавите ѝ околности, кичестите хълмове, сред които лежи разкошно, .., тая овдовяла одалиска. К. Величков, ПССъч. III, 6. О, защо не забравим млади години, / детинство, най-харний дар, / кичести полета, зелени градини, / младий сос овци овчар! Р. Жинзифов, НС, 182— 183. Погледай надолу: под синята Рудин / белее се кичесто село Малина. Ем. Попдимитров, Събр. съч. 9.
4. Който е с много влакна, косми; пухкав, китест. По-младият от ездачите, почти голобрад младеж със засукани мустачки, бе облечен в генералски мундир с блестящи акселбанти. Носеше на главата си бял калпак с високо, кичесто бяло перо. В. Геновска, СГ, 7. Конят му вървеше тихо, с изкривена като лебед шия, на която кичестата грива се развяваше от лявата му страна. Ц. Гинчев, ГК145. Тайно навиваше [Мария] златните конци и все тайно шиеше, .. Под нейните тънки пръстета левът растеше малко по малко, добиваше някак си живот, удряше с кичестата си опашка. Б. Димитров, Я I (превод), 124.