КЛАРНЀ, мн. -та, ср. Диал. Кларинет. Изпод село се разнесе изведнъж, тънко и продължително, свирня от кларне, след малко удари тъпан. Елин Пелин, Съч. I, 140. Кръшната свирня на циганските кларнета и кеменета и веселото провикване на ергенете се донасяха чак до тях. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 253. Над пронизителните викове и над песните и припряните разправии се извиваха пискливите гласове на кларнетата и на флигорните. Г. Караславов, С, 75. Зурни, кларнета, цигулки, всичко се смесваше в един продължителен писък, заглушаван от време на време от гърма на тъпаните. К. Петканов, ОБ, 178.