КЛЀКВАМ, -аш, несв.; клѐкна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. Клякам. Човекът се отбива в сянката на брястовете и клеква. Л. Стоянов, X, 87. И тя клеква пред куфара и ядосано дръпва ту каишите, ту нервно втиква пръст в ключалката, ту бързо става и с все сила го ритва. Д. Немиров, БЛ, 35. — Казах ли ви, че буржоазията е като заек — хъ хванеш пушката, и клеква! Ем. Станев, ИК III и IV, 489. Дето ще рече, както тялото, тъй и умът имат нужда от почивка; инак, ако са труда човек без мярка, без да си дава почивка, той скоро клеква, скоро изхабява умствените си способности. Ил. Блъсков, ПБ III, 11.