КЛЕПОУ̀Х, -а, -о, мн. -и, прил. 1. Който е с клепнали уши. Клепоухият Стамен бърбореше и подмигваше на всички страни. Ем. Манов, ДСР, 311. Само клепоухото муле, на което яздех, кротко примигваше и не взимаше никакво участие в нашите вълнения и тревоги. Н. Хайтов, ПГ, 90. Детето отдавна спеше, прегърнало до малкото си телце клепоухия заек. М. Нинов, ЕШО, 77. Сега перонът на гарата беше пуст и тих. Само едно клепоухо ловджийско куче се припичаше на плочите и блажено мигаше срещу слънцето. Н. Тихолов, ДКД, 197.
2. Като същ. клепоухо<то> ср. а) Разг. Магаре. В същото време изрева и вързаното клепоухо. Това, изглежда, раздразни ламята, тa подскочи напред и нещастното магаре най-сетне изчезна в грозно разтворената ѝ уста. Н. Хайтов, Л, 152. Песента беше толкова хубава, че дърветата млъкнаха. Никой клон не смееше да шавне с лист, а клепоухото се забрави. А. Каралийчев, ПС III, 87-88.
Прен. Руг. За изразяване на неприязнено, оскърбително отношение към някого. — Като я утрепах пущината, гледам, не щеш ли, мечката излезе свиня!... В тъмнината кой да я познае?... Крив ли съм? — Не си крив, ами си клепоухо! Ив. Вазов, Съч. VII, 18. — Отвори бре, клепоухо такова! С нас има ранени, не видиш ли?! — обади се из мрака прегракнал глас. Д. Рачев, СС, 266.
б) Диал. Свиня (Ст. Младенов, БТР).