КЛИРЍК, мн. -ци, м. 1. Църк. Свещено лице, духовник. Коряха [болярите] патриарха, че тълпи край себе си безчет клирици. Н. Райнов, КЦ, 38. Той [архиепископът] поиска да му се изложи писмено колцина са длъжни да служат на църквите в неговата област и по колко клирици и парици трябва да имат подчинените нему епископи. М. Дринов, ПСп, 1873, кн. 7 и 8, 17-18.

2. Истор. Обикн. мн. Закрепостено население, свързано с църквата, което е било длъжно да обслужва църковните имоти. — Чии люде сте вие? Кой е боляринът ви? Ние сме свободни, никому не сме клирици, ни отроци. М. Смилова, ДСВ, 78. За различни потребности и околности черковни, черковата е въвела по-нисък чин, които са известни под общо име клирици. З. Петров и др., ЧБ (превод), 60.

— От гр. κληρικός. — Хр. Павлович, Царственик, 1844.


Източник: Речник на българския език (онлайн)