КЛОКО̀ТЯ, -иш, мин. св. -их, несв., непрех. Клокоча (в З и 4 знач.). В бездната долу вълните клокотеха и се разбиваха в огромните каменни късове, нахвърляни сякаш от ръката на някой разгневен циклоп. Ем. Манов, БГ, 38. Реката шумеше, клокотеше ниско долу, по невидимото каменисто корито. Д. Талев, ГЧ, 12. Като че ли всичко се бои да не прокуди нощта; дори и реката клокоти по-глухо сред острите тук скали. А. Страшимиров, ЕД, 70. Завършекът на разказа е твърде ефектен .., за да ни даде да почувствуваме жара на онази злоба и мъст, която клокоти в душата на тази мила малка Калина. Б. Ангелов, ЛС, 268.