КО̀БЕН, -бна, -бно, мн. -бни, прил. Старин. 1. Който предвещава, прокобява нещо лошо; злокобен, зловещ. — Ако излезе... ако откриете, че и той... тогава аз лично... с ръцете си... с ей тия две ръце ще му изпълня смъртната присъда... Думите отекват като клетва, сурови и кобни. Др. Асенов, ТКНП, 262. Теодосий сещаше, че не го беше страх, а нещо друго му пречеше да изрече пред земния владика кобните слова. Ст. Загорчинов, ДП, 255. Нощите станаха пак тежки и препълнени с кобни предчувствия. Г. Карславов, Избр. съч. I, 76. Нейде в безлунната доба / някой заплака без глас, / някой неволно прочете / кобна молитва над нас. Хр. Ясенов, Събр. пр, 47.
2. Който е свързан с извършването на някаква жестокост, на някакво зло; злокобен, зловещ. Кобна година бе: знамения небесни се в низ безчислен с прокоби земни сплетоха — и родиха бедствия безкрайни за народ и цар. Н. Райнов, КЦ, 70. Прашното неравно шосе се белее пусто, безлюдно, като изоставено. В тези черни кобни часове никой човек не би се решил да излезе навън от двора си, та камо ли шосето да поеме. П. Здравков, НД, 241. Росинка беше затворена сама в килията за осъдените па смърт. И не беше смъртта, която я плашеше и тревожеше. Подлудяваше я самотата, мрачината на кобната килия. Д. Ангелов, ЖС, 319-320.