КОГЍТО нареч.-съюз. Остар. и диал. Когато. И понеже возрастен бях, когито са наканих гречески да са науча, помня като сеги в колко сумнение бях да не согреша с това. Р. Попович, X, 82. В онези тежки за византийските граждане години, когито вероотстъпният им император с насилие и с разни мъки ги караше да оставят православната си вяра, мнозина от тях. .. бягали са в Българя. М. Дринов, ПСп, 1873, кн. 7-8, 40. — Ами там, в долньото село, имаше един ковач, Димо го думаха, той жив ли е? — Какъв ти жив, нали го заклаха още преди седемнайсет години, когито падна големият град в Балкана и Поройница помете всичките мостове. А. Каралийчев, СР, 37-38. Диму са желба нажали / и са ю сърце юдари / и на мама си думаше: / „Да ходиш, мамо, да ходиш, / самичка, мамо, да ходиш, / когито каил не ставаш.“ Нар. пес., СбНУ XXVII, 246.