КОЗЀЛ, мн. козлѝ, зват. ко̀зльо, след числ. козѐла, м. Мъжка коза; пръч. Имал дядо един козел чуден. Изпратил го с козарче на паша. Ран Босилек, Р, 50. — Гледай какъв вироглав. Като козел!... — сбута го Максим, като да искаше да му каже да престане, да не се бърка. П. Славински, ПЩ, 415. Брадата му, която захващаше рядка-рядка още от ушите му, долу на върха се изостряше като на козел. Й. Йовков, ЧКГ, 159. Коза и козел .. — имат рога завити назад, тялото им е покрито с мягка тънка козина, на долната челюст има брада. Д. Мутев, ЕИ, 36. ● Прен. Грубо. Подигр. Мъж с брада, обикн. възрастен. — Тошо, Пантелея — нареждаше задъхан той [хаджи Койо], — проклети да сте, синко, ако ме занесете в долненската черкова, кога почина... Не ща този беззъб козел да ми мърмори над главата. Чудомир, Избр. пр, 116. Младият бе горчиво разочарован: — Ами тогава? — Ще отслужим една заупакойна на съкровището и толкова! „Не му липсва чувство за хумор на този козел! — помисли младият. — Цял ден си блъска главата, а сега се шегува...“ Н. Стефанова, ОС, 191.
◊ Дера козел. Диал. Повръщам. Козел отпущения. Старин. Книж. Човек, върху когото постоянно стоварват чужди грешки, чужда вина, който изкупва чужди провинения (от библейската легенда за особения обред у старите евреи, чрез който греховете на целия народ се прехвърляли от първосвещеника върху един жив козел, изгонван след това в пустинята). Изглежда, че в министерството има известно затягане и изглежда, че аз ще бъда козел отпущения. П. Незнакомов, БЧ, 74.