КОЗИРУ̀ВАМ, -аш, несв. и св., непрех. 1. Отдавам чест, поздравявам като военен с вдигане на дясната ръка до козирката на фуражката. Първите дни в новата си бойна офицерска. униформа на капитан той не се чувствуваше добре, а когато му отдаваха чест, предпазливо се оглеждаше и все му се струваше, че не козируват на него, а на някой no-старши. В. Нешков, Н, 216-217. Капитанът козирува и подаде на Михов документи, с които молеше за пропуск на колоната си през района на дивизията. X. Русев, ПС, 246. В тоя миг отнякъде изникна Цено. .. Като козирува бързо, той доложи: — Фронтът пред нас е съединен, господин поручик. П. Вежинов, ВР, 272. Милиционерът козирува, завъртя се пъргаво на токовете си и настигна Червенобрадия, който беше излязъл. Ст. Марков, ДБ, 401. „Ааа, ти ли си, редник Ганджулов Иван Станков? Долетя значи... И защо, казва, козируваш на гола глава?“ П. Незнакомов, БЧ, 18.
2. Прен. Подчинявам се изцяло на волята, желанията на някого. Тъкачев пак съжаляваше този инак едър и здрав мъж, който цял живот щеше да козирува и да се подмазва на всички по-горни началства. Г. Караславов, ОХ I, 182. Ралчо вървеше наежен към свинарника и се косеше. „И те, и майките, и бащите им ще козируват пак, само веднъж да се възвърна в партията!“ Ст. Даскалов, СЛ, 121-122.
— От рус. козырять.