КО̀Й, коя̀, коѐ, мн. коѝ, вин. кого̀, дат. кому̀ (само за лица от м. р. в ед. ч.), въпрос. местоим., въпрос. местоим.-съюз. 1. Вместо същ. 1. В същински, пряк въпрос. При запитване за неизвестно лице или предмет. Натисна звънеца, обърна се гърбом към вратата и зачака да му отворят. .. — Кой звъни? К. Петканов, В, 235. Тя излезе със свещ в пруста и попита: — Кой е? Елин Пелин, Съч. I, 54. — Кое ти наричаш лоши инстинкти? — Например, всичко това, на което вие се възторгвате, ..: подигравките с по-старите, побойничеството. Ив. Вазов, Съч. IX, 51. — Влюбено е момчето и знаете ли в кого? — В коя? — В Зойца. Д. Спространов, С, 61.
— Посвири, посвири на гуслата и попей, брате. — Коя? — Ивайловата песен. Ив. Вазов, Съч. XXI, 11. Кои ли ще вземат сега властта? Т. Влайков, Съч. III, 67. Кого търсите? Δ Кому предаде писмото?
2. В реторичен въпрос. а) Към глагол в отриц. форма (с частицата не). При изразяване на убеденост в проявата на обратното (противоположното) на означеното с глаголната форма действие и за изказване на някакво чувство и отношение (възторг, удивление и под. или възмущение, гняв и под.); всеки. Кой не се е възхищавал от младостта? Кой не е изпитвал устремните ѝ пориви и не се е обръщал многократно в спомените си към нея? К, 1963, кн. 4, 2. — Как да не помня. Нали играхте Иванка Убиеца. Ти беше Мария, пък Ненчо — Асен. Та разплакахте света. Кой не го помни! Ив. Кирилов, Ж, 65. Кой не знай Чавдар войвода, / кой не е слушал за него! Хр. Ботев, Съч. 1929, 32. Ех, родно село! Кой те не познава? Ем. Попдимитров, СР, 16. б) Към глагол в положителна изявителна или условна форма. При изразяване на убеденост в проявата на обратното (противоположното) на означеното с глаголната форма действие; никой не. — Както ви казах, ненадейно бях принуден да тръгна. — И кой се надяваше. Ив. Вазов, Съч. XXVI, 24. Кой би повярвал! Никой не подозираше такъв страшен убиец, скрит под сетрето на този кротък Вангел. Ив. Вазов, Съч. X, 18. В мъжество, в доблест кой би те надминал? Δ Утре тази вест щеше да се разчуе навсякъде, кой ще да я повярва. Δ Кой би имал нещо против? в) Към глагол в положителна изявителна или условна форма. При изразяване на съмнение в реализирането на действието; едва ли някой. Кой ще се осмели да каже истината при такива обстоятелства? Δ При беда кой би ми се притекъл на помощ в тази обстановка, при тези взаимоотношения в колектива? Δ Кой би се решил да рискува с такава операция при малката вероятност за успешен край? г) Към глагол в положителна форма. При изразяване на недоволство, раздразнение, възмущение и под. от неосъществяването на действието; няма никой, който. Бай Коце зачете жадно вестник „Ехо“. „Гледай ти! — рече си той. — Борето май го четеше, ама кой да го погледне тогава!“ Г. Караславов, Избр. съч. II, 264. Кой да помисли за бедните и нещастните? Δ Кой да се сети, че в шкафа съм прибрала книгата! д) Към глагол в положителна форма. При изразяване на обратно (противоположно) на означеното с глаголната форма действие и за изказване на досада, пренебрежение; никой не. Че и Келеш Колчо де седне, де стане, за кавга рови. И него кой го пита, ама на — като е за развала и той там. Ц. Церковски, Съч. III, 265. Кой им е крив [на партньорите] като не знаят да играят. Ал. Константинов, Съч., 189. е) Разг. Като сказ. опред. при глаг. съм и следв. подч. изр. за последица. При изтъкване на някакви качества у някого, в резултат на което е наложително или не осъществяването на нещо. Кой е баща ѝ, че да не я посрещнат с внимание. ● Пренебр. Коя е тя, че настоява да я слушат.
3. В съчет. с кратките дателни местоим. форми ти и му като частици и следв. глагол. При изразяване на обратно (противоположно) на означеното с глагола действие с подчертано усилване на отрицанието; никой никак не, никой съвсем не. В събота ще правим година на жената, .., тя дип го ядеше, та затова съм го вардил досега. .. Инак кой ще ти държи грозде по това време... Г. Караславов, Избр. съч. II, 131. А пък аз, трийсет години се трепя и не фаетон — кой ти търси фаетон! — ами една лира, .., една турска лира петимен съм да се намира, .., в среднята преградка на кесията ми. Ал. Константинов, Съч., 203. Тръне-мръне, кой ти гледа? / Плет да бъде десет реда, / спят ли кучета и хора, / бог помози! — хоп на двора... Π. К. Яворов, Съч. I, 37. Кой ти пита колко струва и какво е качеството му — всеки бърза да купи, че трудно, въобще го намира на пазара. Δ Кой му гледа външното оформление, всеки се интересува от това каква работа върши.
4. Със знач. на обобщ. местоим. В конструкция с относ. местоим. каквото или с местоим. наречие (обикн. за начин или място). Означава отделно лице от някакво множество; всеки. Въстаниците бяха въоръжени кой с каквото е можал. Ив. Вазов, Съч. XXIII, 120. — Овчар ли или кехая — кой отдето се покаже, на вашите порти увисва. П. Тодоров, Събр. пр II, 120. В това коварно нападение загинаха много перущенци. Останалите удариха на бяг по селата — изпокриха се кой къде види. Г. Караиванов, П, 35. От потайни места наизлязоха бутилки с вино и коняк, .., режеха тънки филийки сланина — веселяха се кой както намери. П. Вежинов, ЗЧР, 235. Вдъхни секиму, о, боже, / Любов жива за свобода — / да се бори кой как може / с душманете на народа. Хр. Ботев, Съч. 1929, 19.
5. Разг. Неколкократно употребено: кой..., кой..., кой... При изброяване, изреждане — означава един..., втори (друг)..., трети... и т. н. Един ден тъкмо изкарали внуците му [на Костадин] добитъка на паша, синовете хванали кой в гората за дърва, кой отишъл да оре и откъм баирчето се показали двама кърсердари с чалми на главата, с кремъклии пушки на рамо. Кр. Григоров, И, 6. От жените коя хляб носеше, коя сирене, коя кипнало мляко. Й. Радичков, СР, 136. Батала водеше кервана от коли. Тръгнали бяха хората, кой от добрина, кой от любопитство, кой за хатъра на Батала, кой да не се дели от другарите си. Б. Несторов, СР, 192. Помагат на бащите си в работата — кой на дюкяна, кой на лозето. Д. Спространов, С, 116. Овъглиха хижите. Младите — кои убиха, кои отведоха със себе си. М. Смилова, ДСВ, 19. Тук сеем тютюн и всеки има кой магаренце, кой муле. X. Русев, ПЗ, 64.
II. Вместо прил. 1. Със следв. същ. При питане, търсене на допълнителна характеристика за лицето или предмета, назовани от съществителното. — За пъклото, за пъклото, кой път води?— поясни високо дядо Матейко. Елин Пелин, Съч. I, 31. Ако ратаят е нов и аджемия някой, дядо Славчо ще фане сами да му покаже колко да налегне ралото, ..; ще му разправи, .., по кои слогове и долчини има по-хубава паша. Т. Влайков, Съч. I, 1941, 5. Иречек не може да се начуди за коя госпожа е думата. Ал. Константинов, БГ, 41. Не обичате ли да погледнете в регистра си на кое лице е дадена книгата с тоя нумер? Ив. Вазов, Съч. XII, 177. Коя дата сме днес? Δ По кое време тръгва влакът за Пловдив?
2. Диал. Със следв. същ. При питане за установяване принадлежността на лицето или предмета, назовани от съществителното; чий. —Е, кажи, даскале, какво пише и кой образ е там — попита Карагьозоолу. Ив. Вазов, Съч. VIII, 79. — Коя дъщеря си ти? Й. Йовков, Б, 35.
III. Като местоим.-съюз. 1. Въвежда подчинено подложно изречение. а) След безлично главно изречение. — Къде така? — Ще го водя в града да му търся работа, .. Няма кой да го гледа. Елин Пелин, Съч. III, 85. Тя има за кого и защо да живее, има кой да плаче за нея, защото има кой да я обича. Ив. Вазов, Съч. XXIII, 162. — С хитлеристите на Източния фронт има кой да се справи, но ние сега да видим как с нашите хитлеристи тук ще се справим — заключи той. К. Ламбрев, СП, 22. Трудно може да се определи кое е най-главното сега. Δ На пръв поглед не се забелязва коя е причината за изоставането. б) Със знач. на относ. местоим. Разг. Който. — Петстотин жълтици сте ми взели. Да ми ги върнете. .. — Кой ги е взел, да ги върне —рече Божан и погледна към Павел с Каиновска неприязън. Елин Пелин, Съч. III, 59. Изникнала калинчица / на два пъте, на два друма — / кой помине, се откине. Π. Π. Славейков, КНП, 115. Кой сам се хвали, ще жали. Послов. Кой зло мисли, зло намира. Погов. Кой каквото прави, на себе си го прави. Погов. Кой си има брада, да си има и бръснач. Погов.
2. Въвежда подчинено определително изречение. а) За внасяне на допълнително уточняване и назоваване на съдържанието на подлога от главното изречение, изразен най-често от субстантивирано прилагателно или съществително с абстрактен характер. Иначе всички селяни бързаха да му помагат ту като наблюдатели, ту като куриери и нямаше разлика кой е организиран и кой не е още организиран. Д. Талев, И, 252. Според мене не е въпросът тука, само кой е най-готов да умре мъченик. Ив. Вазов, Съч. VI, 59-60. Δ От показанията на свидетеля излезе наяве най-важното — кой е истинският извършител на престъплението. Δ В изследването липсва най-главното — кои фактори пораждат самото явление. б) Със знач. на относ. местоим. Разг. Който. Писмото ти получиме и всичко разбрахме кое ни пишеш. Й. Радичков, СР, 100. Бягах аз от тази, коя ме погуби, / която над мойта любов се присмя / и скоро намерих сърце да ме люби. К. Христов, Т, 7.
3. В конструкция между две еднакви форми на един и същ глагол (обикн. в мин. вр.). За изразяване на безразличие към това, кое е лицето, което върши действието. Ако някой, бил войвода, бил член на комитета, .., бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятеля ни, ще са накаже със смърт. Ив. Унджиев, ВЛ, 185.
4. Въвежда подчинено допълнително изречение. а) Въпросително по характер изречение (непряк въпрос). Тоя човек го вземаха от пътя, без да попитат кой е и отде е, и го направиха даскал. Ив. Вазов, Съч. VIII, 46. — Стой! Първен кажи кой е и какъв е властелят на кулата? Ст. Загорчинов, ДП, 299. Ти спомняш ли си / кой бе той? Това / бях / аз. Н. Вапцаров, Избр. ст, 1946, 28. Питах се кой друг може да понася така този човек. б) Съобщително по характер изречение. В тъмното не знам кой е от дясната и кой от лявата страна. Л. Стоянов, X, 13. Кузман Велянов веднага скочи — позна той кой чука на прозореца му. Д. Талев, И, 438. Райка остави мотиката и отиде да види кой е тоя, дето прескокна плета и да го пита защо иде. Т. Влайков, Съч. I, 1941, 107. Те [събраните в кафенето] кряскаха, спореха, ругаеха се или се защищаваха, без сами да разбират кой с кого и кой против кого говори. Ст. Чилингиров, ХНН, 140. Приятел нямам / да му разкрия що в душа тая; / кого аз любя. Хр. Ботев, Съч. 1929, 12.
5. В съчет. със съюз да. Въвежда подчинено обстоятелствено изречение за цел. Другите момченца грабнаха клечиците и хукнаха към изхода, като се блъскаха кой да мине по-напред. П. Проданов, С, 49. Учениците се надпреварваха кой повече книги да донесе като подарък за училищната библиотека. Δ Двамата се сборичкаха кой да вземе топката.