КОЛА̀Р, -ят, -я, мн. -и, м. 1. Човек, който прави или поправя коли, каруци; арабаджия. На долния синор тогава растеха два бряста. Чичо и тати ги отсякоха през една есен. Коларят Нейко им направи първите коли с шиносани колелета. А. Каралийчев, ПГ, 151— 152. Коларят натъкмяваше повреденото колело: чукаше. А. Страшимиров, Съч. V, 287.
2. Човек, който превозва товар или хора с кола, каруца; каруцар. Коларят подкара бързо по вече равния път и два завоя по-нататък, иззад висока, отвесна скала се показаха разхвърляните къщурки на малко селце. Д. Талев, ГЧ, 112-113. Керванът почиваше. После коларите станаха и с високи, непрекъснати викове, .., заподканяха тежките биволи. Й. Йовков, Разк. III, 61. Колите влизаха в търбуха [на двора], босоноги ратаи разтоварваха зърното в дузината хамбари, после коларите отново пришпорваха запотените коне. А. Гуляшки, МТС, 49. Бае Стоян отиде при коларите на разговор, да разпита отде идат, накъде отиват, да чуе новини и да разгледа колите и добитъка. Елин Пелин, Съч. II, 156. // Човек, който държи юздите на впрегнато животно и кара, управлява кола, каруца, каляска и под.; кочияш. На брега го чакаше една разкошна каляска. Князът се намести в нея, ала се оказа, че няма колар. Тогава един от посрещачите се метна на капрата и подкара конете. А. Каралийчев, ПГ, 195.