КОМПАНЬО̀Н м. 1. Човек, който умее да забавлява в компания. За късо време той спечели сред приятелите си славата на незаменим компаньон, пияница и танцьор на буги-буги и суинг. П. Велков, СДН, 392. — Вярно е, предпочитам да бъда сам. Но и на теб не ще ти е много удобно, аз съм лош компаньон. Ем. Манов, ДСР, 251. Търсеше тихи кътчета в механи с отлежали вина. Ако нямаше негови познати и приятни компаньони, седеше сам, пушеше и отпиваше глътка по глътка от виното. Г. Караславов, БП, 309. Масовик, веселяк и компаньон, всекиму Вапцаров казваше по нещо шеговито и остроумно, всекиго запитваше за нещо интересно и занимливо. Г. Караславов, Избр. съч. IV, 339.
2. Лице, което придружава, съпътства някого; придружител, съпътник, другар. Стефан Иванов, който преди малко бе наблюдавал Яворов и мислено го бе портретизирал, сега гледа с присвити очи своя вечен компаньон из улиците на Париж. Ив. Богданов, СП, 228. Мила заплува, а компаньонът ѝ продължаваше да върви. Сетне се хвърли да я догони. Ем. Манов, ДСР, 405. Бай Велко се понапива, но усеща, че компаньонът му е напълно откровен и се доверява и той. Черемухин, ПД, 63. В салона настъпваше тишина, тъй като прожекционният апарат спираше временно да мърка, за да излезе на платното диапозитивът с текста на писмото. Някои полугласно четяха текста на неграмотните си или бавносричащи компаньони. П. Мирчев, СЗ, 157.
3. Във висшите кръгове на аристократичните общества — лице, което наемат срещу заплащане за определено време, за да придружава, забавлява член от семейството. Често пътувал с аристократичните семейства из чужбина като компаньон на децата им. П. Славински, ПЩ, 310.
— От фр. compagnon.