КОМШЍЙСКИ, -а, -о, мн. -и, прил. Простонар. Съседски. Седнали сме едно комшийско момиченце и аз срещу нашата порта на моравката, дето е до плета на бабини Тодаричини. Т. Влайков, Пр I, 196. Младият мъж повика едно комшийско момче, помоли го да наглежда старата му майка. Ив. Гайдаров, ДЧ, 115. — Ти си избродил всичките дупки на планината и си видял бърлогите на мечките, а под носа ти какво има, в комшийския двор, не знаеш? Ив. Вазов, Съч. VIII, 89. Люта е слана паднала / посред лето, по Петровден, / .. / Това си Стоян не маре, / само си либе той гледа, / че ще се младо йожени / през двете къщи комшийски. Нар. пес., СбВСтТ, 698. Що си обичам, мале ле, / комшийско либе да либа! Нар. пес., СбНУ XLIV, 374.
◊ Комшийската котка изяла месото (млякото), а нашата се наяла (облизва). Диал. Казва се за човек, който е направил сам нещо лошо, а обвинява другите.
— Други (диал.) форми: комшѝски, комшѝцки, комшѝчки.
КОМШЍЙСКИ. Простонар. Нареч. от прил. комшийски. Обикн. в съчет.: По комшийски. Като, между, при комшии; по съседски. — Въльо — вика, —· тегли куршума на тоя гад! А чичо Въльо се дърпа, подава пушката си на Васил и вика: — Не е по комшийски да го убивам аз, един плет ме дели от тези хора. К. Георгиев, ВБ, 80. Ние наместо да седнем комшийски да си поразмислим кой кмет, кой депутат е нам добре познат, .., ние чакаме и отваряме уста да слушаме секи един вънкашен, знат, незнат. Лет., 1885, кн. 9, 18.