КОНДА̀К1, мн. -ци, м. Остар. и диал. 1. Спусък на старовремска пушка или пищов, който чрез удар възпламенява капсулата. Крайналията грабна пушката, отвори вратата .. — Кой е? — попита Крайналията и кондакът на пушката му тракна два пъти. Й. Йовков, СЛ, 180-181. Бавно, отвратително бавно сувариите изваждат пищови и запрягат кондаците на пушките си. Д. Мантов, ХК, 82. Гласът на Али ага прогърмя зад вратата. .. Пипнах ли те, куче краставо... — Много бързаш — изкриви устни войводата и опъна кондака на кремъклийката си. Ив. Гайдаров, ДЧ, 126.
2. Приклад на пушка. Мършавият отпусна пушката, кондакът ѝ падна в пепелта на огнището. Ив. Гайдаров, ДЧ, 51. В миг Горчин / изскокнал среща му; халоса го с кондака / на пушката. П. П. Славейков, Събр. съч. III, 200. Заптието дръпна пушката и с дръжката (кондака) уби злочестия клетник. НБ, 1876, бр. 19, 74.
— От гр. κοντάκι. (Вж. М. Филйпова-Байрова, Гръцки заемки в съвременния български език, 1969, 113.)
КОНДА̀К2, мн. -ци, м. Църк. Кратки църковна песен за възхвала на бога, Богородица или някой светец. Когато децата плакале и простирале за помощ ръцете cи, жреците пеле тропаре и кондаци. КМБП, 7. Икос заключава в себе също така главните мисли или похвала на празника или на святията, но по-подробно и пространничко отколкото в кондака. З. Петров и др., ЧБ (превод), 66.
— Οт гр. κοντάκι(ον).
КОНДА̀К3, мн. -ци, м. Диал. Едногодишно конче.
— От Ст. Младенов, Български тълковен речник…, 1951.