КОНСОНА̀НС м. 1. Муз. Хармонично съчетаване на два и повече тона; благозвучие. Противоп. дисонанс.

2. Литер. Вид рима, съзвучие, при което се повтарят само съгласните звукове, а ударените гласни са различни.

— Фр. consonance.


Източник: Речник на българския език (онлайн)