КОНТЀ, мн. -та, ср. Разг. Човек, който обича да се конти, гизди. Зад файтонджията се е разположило едно конте, то е елегантно от главата до петите, на устните му дими пура със златен мундщук. Контето не ги удостоява с внимание, заето изцяло с блаженството на своето съществуване. Др. Асенов, ТКНП, 284. Корфонозов се познаваше с Христакиев. Беше го срещал из някои заведения в Κ. .. и го смяташе за конте от хайлайфа, от тия мамини галени синчета, които умеят да се обличат и да се държат в обществото, за да направят no-скоро кариера. Ем. Станев, ИК I и II, 305. Ходеше в елегантни полуспортни костюми, .., а от горното джобче на палтото му винаги се подаваше крайчецът на една цветна кърпичка — според цвета на костюма. Но той нямаше държание на конте. Ем. Манов, ДСР, 374. Колкото за модните работи, които нашите контета и демоазели качат по телото си и които сичките трябва непременно да додат направо от Виена, те нямат изброявате. Лет., 1873, 133.
— От ит. conte ‘граф’ през гр. κόντες ‘красив, представителен господин’. — Π. Ρ. Славейков, Смешний календар за Нова година, 1861. (Вж. Л. Ванков, Към историята на италианските заемки в български. ГСУ, 1959.)