КО̀НЧЕНЦЕ, мн. -а, ср. Умал.-гальов. от ко̀нче. — Снощи та аз видях, когато ти отиваше в черкова и загледах са на твоето конченце. Л. Каравелов, Съч. II, 35. Стани, мамо, / отвори ми, / конченцето / поеми ми! Ц. Церковски, Съч. I, 215. Подигра са конченце / на зелена морава. / Две го моми гониа. Нар. пес., СбНУ XII, 14. Стоян Петкани продума, .. / „Либе Петкано, Петкано, / я стани рано зарана, / конченце да ми назобиш.“ Нар. пес., СбНУ XLIV, 444.
КОНЧЀНЦЕ, мн. кончицѝ, ср. Умал. от кончѐ; кончец.