КО̀ПАНЧЕ, мн. -та, ср. Умал. от копан2. До мъглявите импресии лъщяха варените кокошки с неестествено едри кълки. Тия кълки накараха Евлоги да се усмихне. — Какво, харесват ли ти, младежо? — запита го художникът. — Би ли олапал на бърза ръка едно такова копанче? А. Гуляшки, Л, 357. — Я, бабо Петро, откъсни копанчето от пуяка, а ние с дяда Коля ще опитаме винцето! А. Каралийчев, С, 223. Води го голямо шарено куче, което държи с уста копанче. Т. Влайков, Пр I, 211.
КОПА̀НЧЕ, мн. -та, ср. Рядко. Копанка. Малко момиче с къдрава коса се е приближило и пуща в копанчето паричка. Т. Влайков, Пр 1, 211. Друго едно момиченце върви с копанчето на глава да изхвърли на купището падналата от дърветата шума. Л. Каравелов, Съч. II, 29.