КОПЕЛДА̀К, мн. -ци, м. Простонар. Грубо. Копеле; копелак. — Ами... такова... кого щe пременим? — попита той [Иван] и се вторачи в нея. .. — Стаменко, сватовият Пенюв момък. .. — Този мръсник!... Този копелдак... Него да пусна аз в двора си? Г. Караславов, Тат., 19-20. Това момче, гдето го изпратиха в трета бригада, ми се видя опърничаво. Наглед нищо и никакъв копелдак, а муцуната му като на лисица. ВН, 1965, бр. 4285, 4. Той забра дружината си и извика: — Приятен обед, бобайко! —и му махна с ръка. Мижо Сали долови насмешката в гласа му, но не взе това за подигравка, а остана поласкан от думите му. „Копелдакът му с копелдак — каза си той, .., — умее!“ Б. Несторов, АР, 130. С течение на дните и младите му слушатели пооредяха.. Само един копелдак остана верен на горския. Черемухин, ПД, 51.
— Друга форма: копелда̀ш.