КОПНЀЯ, -ееш, мин. св. копня̀х, прич. мин. св. деят. копня̀л, -а, -о, мн. копнѐли, несв., непрех. и прех. 1. Изпитвам силно желание по някого или нещо, жадувам за някого или за нещо. — Късната пролет е по-сериозна и по-мъдра от ранната пролет, когато младите момичета копнеят за ласки. Д. Кисьов, Щ, 352. — Ти копнееш по мене и по всичко мое. Що обичаш наистина в мене? Н. Райнов, БЛ, 186. В затвора той много копня за равната безпределна добруджанска земя и за широкото и безпределно като нея море.. П. Славински, ПЗ, 244. Единственото, което копнея в този момент, е да си бъда у дома. К. Грозев, СбХС, 211. Сърцето ми се топи от спомена и копнее да долови и да се изпълни отново с тая сладка пролетна мелодия, с тия пълни с тайнственост думи на моята песен. Елин Пелин, Съч. V, 63. „Първо либе, / първа севдо, не копней, недей се вайка, / че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.“ Π. Π. Славейков, Събр. Съч. I, 123.
2. Диал. За сняг, лед — топя се. Снегът копнее. Слънце грее, лед копнее. Ст. Младенов, БТР I, 1067.
3. Диал. Слабея (Вл. Георгиев и др., БЕР II).