КО̀РЕНЧЕ, мн. -та, ср. Умал. от корен (в 1 знач.). Земята диша с влажна гръд. Дъждовната капка намери коренчето и на най-прегорялата тревичка. Небесно милосърдие. А. Каралийчев, С, 17. В едно пролетно утро отвори очите си бяло ягодово цветче. . Минаха дни, ягодката пиеше с коренчетата си сок от земята и растеше по-хубава. Л. Галина, Л, 107. Ние се радвахме на всичко, което виждахме — на нежните коренчета, на личинките, които се бялваха в пръстта. П. Вежинов, ЗНН, 80. Много неброени дни .. прекара в път, в криене, докато се добра в своите Родопи. Одрипавя, омършавя — хранеше се с коренчета и боровинки. Б. Несторов, СР, 129. 9 ● Обр. Майка ѝ [на Снежа] трепере над нея, глези я, внушава ѝ, че е надрасла другарите си. . В душата на момичето пускат отровни коренчета егоизмът, пренебрежението към другите. Л. Галина, Л, 30-31. Тя сякаш бръкна в сърцето си и сръчно, и без жал измъкна и захвърли ония невидими коренчета от първата ѝ, голяма, нещастна любов, които скришом бяха се вкопчили там. Г. Караславов, ОХ IV, 40-41.
◊ Сладко коренче. Диал. Вид папрат; сладка папрат, сладник.