КРА̀ЙЧЕ, мн. -та, ср. 1. Умал. от край (в 1 и 2 знач.). Тя [каруцата] е натъпкана до половина със сено, а върху сеното е метната шарена черга,. . Крайчетата ѝ се премятат през ритлите. Елин Пелин, Съч. I, 182. По всичко изглеждаше, че тя [чантата] е претъпкана с хранителни продукти — подаваха се крайчета на луканки, дъхаше на пресен кашкавал. П. Вежинов, СО, 105. Лицето му се набръчкваше и крайчетата на устните му се спущаха надолу, от което се получаваше израз между смеха и плача. Д. Немиров, БЛ, 53. През дупката струеше студен и влажен въздух; едно парченце стъкло, задържало се само в едното си крайче, трепереше безшумно като лист. Ат. Мандаджиев, ОШ, 53.
2. Разг. Къс от края на хляб; крайщник. Дойчинов се позасмя, па хвърли поглед към питката, препечена, с черни петънца като лунички по хубаво моминско лице и взе че си чупна крайче. Ст. Даскалов, СЛ, 65. Загризах крайче пресен хляб със сирене. Ст. Христозов, ДТСВ, 133.
3. Само мн. Диал. Гайтани, обнизани с разни мъниста, носени от невести над забрадката.