КРИВЀНЕ, мн. -ия, ср. 1. Само ед. Отгл. същ. от кривя и от кривя се. — Панакуди, душата си кривиш! — погледна го Брадван с укор. — Не душата, а устата! — отговори Панакуди. — Друго не остана за кривене. Н. Хайтов, Л, 49.
2. Само мн. Гримаси на лицето или движения на тялото на човек, които са неестествени и правят впечатление със своята странност, непривичност, а често се възприемат и като неприлични, срамни. Думите и жестовете на двамата божи служители си оставаха все така заплетени и тъмни, както беснуващите кривения и заклинания на някогашните шамани и магьосници на племето. О. Василев, ЖБ, 33. Първият дивак със своите подскачания и кривения, които съзнателно повтаря уверен в реакцията, която предизвиква у окръжаващите го, е първият човек на изкуството. Р, 1927, бр. 240 и 241, 3. Щом яде Петко от това, поиска с хиляди кривения на лицето си да ми покаже, че ся много благодарил. П. Р. Славейков, РО (превод), 116. Тя [маймуната] прави изкусни кривения и обръщения, които ми причиняват много смях. Ст. Попов, У, 1870, бр. 15, 239.