КУ̀ДЯ, -иш, мин. св. -их, несв., прех. 1. Диал. Говоря зле на някого; коря. Противоп. хваля. — Хоо! — викна ханът и започна да куди Честслава с подигравателна, разточела, хленчеща реч. Й. Вълчев, СКН, 405.
— Всички са добри! — забеляза баба Ерина и бърже занавива. — Бабо, по-полека, че нишките се заплетоха. — Изправете ги! Само едно знаете — да кудите мъжете си! К. Петканов, СВ, 33. Моята щерка сега е на градината, нито мога да я хваля, нито да я кудя. Кр. Григоров, Н, 49. — Не те е срам! Кученце не можеш да отгледаш, а си седнала внучка ми да кудиш. К. Петканов, СВ, 158.
2. Поет. Пъдя, гоня. На светлото утро сватбеният звън / се губи в безкрая на сънните крясъци / и куди от мене лечебния сън, / събуден от първите слънчеви блясъци. Н. Лилиев, Зв, 1914, кн. 6, 226. Посред нощ ти недей ме смущава / и среднощний ми сън не куди. Д. Дебелянов, С, 1936, 18. Месец залязва и доба потайна / куди по него зорницата близка. . Π. Π. Славейков, Събр. съч. I, 171. Кой бута планини, скали / и куди дивите орли, / и буди спящи в сън, неспирен? Н. Хрелков, ДД, 153. — Аман до бога / от твоите момци .. Вечер не чакат, порти затракат, / прелез залюшкат — / старост не жалят дрямка не кудят. Ц. Церковски, Съч. I, 226.
КУ̀ДЯ СЕ страд. и възвр. от кудя в 1 знач. — На̀ само тая зелена престилка има [Яна]. С нея прилича на гущер. — Много се кудиш, Яно! — Дружке Милено, та лъжа ли е? К. Петканов, СВ, 45.