КУ̀КО1, мн. няма, ср. 1. Диал. Куковица. Арно му кукнало кукото. СбНУ IX, 189.
КУ̀КО2, -то, мн. -вци, ср. Разг. Грубо. Оглупял човек. Той е голямо куко. Δ От куко съвет на трябва да искаш.
◊ Каквото куко, таквоз и пипе. Разг. Какъв е единият, такъв е и другият. Намерили се куко и пипе. Разг. Намерили се лица с еднакви недостатъци (Π. Ρ. Славейков, БП I, 289).