КУЛМИНА̀ЦИЯ, мн. -ии, ж. 1. Книж. Върхов стадий в развоя на нещо; кулминационна точка. 1811 г. отбелязала кулминация в освободителното движение на българите от началото на XIX в. В. Мутафчиева, KB, 356. Народът се надигаше. Борбата идваше до своята кулминация. П. Илиев, ЛВ, 279. Кулминацията на драматическия конфликт у нея [Жейна Андреева] е изживян в промеждутъка между трето и четвърто действие. Т, 1954, кн. 5, 8. Втората симфония вълнува с лириката, устрема и драматическите кулминации на първата част. ЛФ, 1956, бр. 1, 3. Киро от монтажния цех и Пенка от стругарното допират лактите си, защото забелязват, че даже кадровичката Ангелова започва да сипва в лимонадата бяло вино. Това е кулминация на настроението. Хр. Ганев, СбСт, 201. Борбата във всяка драма достига до един силно напрегнат момент, до най-голямото и често пъти последно, решаващо сблъскване на враждуващите сили, наречен кулминационна точка или кулминация. Христом. VIII кл, 267.
2. Астрон. За небесно тяло — преминаване през меридиана на дадено място; кулминиране.
— От лат. culminatio, -onis през нем. Kulmination, фр. culmination и рус кульминация.