КУ̀МАНИН, мн. ку̀мани, м. Истор. 1. Мъж от племената на куманите; половец, кипчак. Като че хитрият куманин — защото царицата знаеше, че Георги Тертер е от кумански произход — бе чул разговорите ѝ c царя в спалнята му и добре му бе известно какво е решила тя за участието на цар Константин в тържеството. Ст. Загорчинов, Избр. пр III, 43. Изтопурка протоспатария Георги с куманите си. Ив. Вазов, Съч. XIII, 142. Семейство кумани.
2. Само мн. Тюркски народ от къпчашката езикова група, населявал през XI—XIII в. причерноморските степи, част от който влиза като късен субстрат в българската и болкарско-карачайската народност; половци, кипчаци. Великата стена пропада към Златния рог .. Пред нея спираха аварите, .., българите, куманите, .., кръстоносците, турците. А. Каралийчев, С, 38. Отпред яздеха десетина конника, .. По смуглите им лица и острите черни въси, които падаха надолу, личеше, че са кумани. Ст. Загорчинов, ДП, 234. Между него [цар Иван-Асен II] и хан Омуртаг лежи период от 400 години, в който се включват и 184 години византийско владичество, нашествия и грабежи на узи, кумани и печенеги. Отеч., 1979, кн. 17, 13. Калоян, при съмнителната съюзническа вярност на куманите и при сближението с гърците, почнал жестока борба против латините. РН, 1910, кн. 8-9, 212.