КУМЀЦ, мн. -мцѝ, зват. кумѐц, м. 1. Мъжът от брачната двойка, с когото по пряка линия се сродяват кумовете, кръстниците. Като се натъкми всичко, Ганчо излезе къде горната чешма из пътя, .. и отиде у кумеца си дяда Добря Гюзеля. Ц. Гинчев, ГК, 53. В най-старо време връзката между чирак или калфа и чорбаджия (господаря им) клонеше да съдържа елементи на роднинство, нещо като връзка между кум и кумец. Ив. Хаджийски, БДНН, 33. Кумът отива при зетя, махва му ръкавиците и казва: „Прощавай, кумец, да ти е просто йот мене и пот господе.“ РН, 1911, кн. 5-6, 175.
2. Разг. Кръщелник. Нашият кумец беше съвсем възмъжал. Г. Белев, ПЕМ, 42. — Мене харесваш ли ме за кум? — Във всяко отношение .. — Чао, кумец. — Чао, кръстник. Д. Цончев, ЛМ, 76.
3. Само мн. Мъж и жена, които са венчани или кръстени от кума и кумата. Мъжете бяха изпили вече по една-две чашки ракия, когато влязоха нашите кумци, които мама и татко бяха венчали преди три седмици. Д. Талев, СК, 74. Зиме — заговезни ли дойдат, кумци ли ще посреща някой от синовете ѝ, баба Гена в горния кът до гостите първа ще седне, до нея един до друг ще се наредят синове, снахи, дъщеря, унуци, всеки на реда си. П. Тодоров, И I, 73. Захващат малко по малко да пристигат роднините. Най-напред дохождат кръстничини и някои от кумците, че те сядат по-близо. Т. Влайков, Пр I, 231.
4. Обикн. зват. Разг. Свойско, снизходително или иронично обръщение към близък, познат човек. — Пусни ме, чорбаджи Иване, пусни че, кумец! Пуснете ме! Р. Стоянов, М, 30,