КУ̀МЧЕ, мн. -та, ср. Разг. 1. Умал. от кум; млад кум. — Щом няма пазар една стока, то значи, че тя се не дири, че не трябва.— Имаш право, кумче! — потвърди поп Сребро. Хей на здраве, да е жив наследникът! Ив. Вазов, Съч. XII, 40.
2. Дете на кумовете. — Земи куме този емиш и раздай го на децата, бакшиш от кръстника им; а тия пъстри дрешки скътай ги, че пък с тях ще дарим утре новото кумче. Ил. Блъсков, ПБ I, 67. „Кога за мене дойдете, / много сватове дойдете — / много съм дари готвила: / Секиго свата по кръпа, / на стари кума кошуля, / а на кумица коприне, / на кумче златна яболка!“ Нар. пес., СбНУ XL1V, 430.