КЪЗЪ̀М неизм. Остар. и диал. Обръщение към жена, обикн. много млада; момичето ми. Кутмака доде наблизо и Нона видя лицето и очите му. — Не те ли е страх, бе къзъм, я каква е тъмница? Й. Йовков, ЧКГ, 202. Диню, .., взема столче и присяда до момичетата. .. — По даскалък ли, къзъм, тъдява. . — Да, учителки сме. К. Константинов, ПЗ, 24-25. Не плачи, къзъм, не плачи! — рече той, като видя сълзи на бузите ѝ. — То с плач не става. И. Петров, НЛ, 214. Еленке, къзъм, Еленке, / ти кога идеш на сбора, / .., / на лудо йоро не йоди. Нар. пес., СбНУ XLVII, 102. // Стесн. Обръщение към своя дъщеря; дъще. — Учителката каза, че съм паметлива и трябва да уча ма, мале! Нали ми дадоха и книга за награда. — Харно, къзъм, ама няма кой да шета в къщи. Л. Галина, Л, 86. Белината майка / тя на Вела дума: / Вело, къзъм, Вело! / .. / За вода не ходи! Нар. пес., СбГЯ, 66.
— От тур. kizim 'дъще'.