КЪЛБЯ̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв., прех. Правя нещо, обикн. дим, мъгла и под. да стане на кълбо (в 4 знач.). Над тях [замъците] по хълмовете лекият вятър кълбеше изпаренията на притоплената земя. П. Вежинов, НС, 126. // Изхвърлям, излъчвам дим и под. във форма на кълбо (в 4 знач.). Балата кълбеше гъст тютюнев дим пред лицето си и мълчеше. Б. Несторов, СР, 233. Рева фабричен се разлива, / чер дим кумините кълбят. Мл. Исаев, П, 20. кълбя се страд.
КЪЛБЯ̀ СЕ несв., непрех. 1. За облаци, дим, мъгла, прах и под. — ставам или излизам, движа се във форма на кълбо. Замириса на тютюн. Облачетата синкав дим се кълбяха и се носеха към ниския опушен таван. Ив. Мартинов, БК, 35. На една страна плавно се виеше шареното хоро — от мъже и жени, а на друга — мъжкото, над което се кълбеше жълтокафява мъгла от прах. Т. Харманджиев, Р, 53-54. Подпря се на вратата и загледа небето. То се спускаше ниско над земята, сиви облаци се кълбяха. Кл. Цачев, СШ, 82.
2. За предмет — имам заоблена форма на кълбо или ставам на кълбо. Пред нас се издигаха дебелите дънери на няколко дъба, а тук-там се кълбяха ниски храсти. Ив. Мартинов, ПМ, 93. // За хоро — въртя се в кръг, като дъга или се движа зигзагообразно, с извивки. Селяните се пъстрееха на площада. Всред купчината вътре се кълбеше хоро. Ст. Даскалов, ЕС, 56.