КЪНТЯ̀Щ, -а, -о, мн. -и. Прич. сег. деят. от кънтя като прил. Който кънти, отеква; еклив. Ромеите по стените горе не предприемаха нищо и като че ли се ослушваха в тия кънтящи удари, които разтърсваха тежките порти. Д. Талев, С II, 204. Тя [песента на славея] е съставена от различни свиркания, цвърчене и кънтящи звуци. Вл. Помаков, ПДП (превод), 47. Почваше най-трудното, да се закали разкаления метал, да стане пъргав на ударите, кънтящ и нечуплив. Й. Радичков, СР, 145. В огромната кънтяща сграда на училището напевно и равно бръмчеше електрически звънец. ЛФ, 1958, бр. 38, 3.