КЪ̀РВЕН1, -а, -о, прил. Диал. Кървав (в З знач.). Пред него се пръсвал народа, / кат стадо пред вълка настървен, / че плен и погибел вещаел / навсякъде мечът му кървен. Π. Π. Славейков, ЕП 1907, 23. „На сеч синца! Ето тиранина: / .. / За секиго глава и да няма, / стига да му ѝ саблята кървена.“ НБ, 1876, бр. 7, 25.
КЪ̀РВЕН2, -а, -о, мн. -и, прил. Диал. 1. Зачервен, румен; кръвен. Да бъдете румени и кървени като червения конец на китката и като това руйно, буйно червено вино. Д. Спространов, ОП, 219. Когато Галунка беше още петнадесетгодишна, окърши кръст, какъвто колан не хваща, и обтегна бузи кървени, като първите божури, които са пролетен губер по хълма над Пейково. А. Страшимиров, А, 19. Ех, каква ми беше като млада невеста — лале кървено, ябълка еньовка. З. Сребров, Избр. разк., 131. Стано Станке, кървена ябълко, / леко пяеш — далеко са чуеи! Нар. пес., СбНУ XXV, 70.
2. За човек — който е пълен, охранен. Той [дядо Пеньо] не е нито висок, нито нисък; нито кървен, нито сух; нито сърдит, нито весел. М. Георгиев, Избр. разк., 171. Немците и другите някои народи търсят да бъде жената кървена; японците и кинезите искат да бъде сухичка. На първите копнее сърцето за дебели и широки пояси; на вторите за тънки и изтънени. Ив. Богоров, КП, 1875, кн. 6, 29. Пейке ле, моме, Пейке ле, / яката думат хората, / хората, ближни комшии, / че ми си гойна, кървена. Ив. Вазов, Съч. XXII, 179.