КЪСМЕТЛЍЯ, ед. неизм., мн. -ѝи, прил. Разг. 1. Който има късмет, сполука, на който му върви. Недьо си спомни за младите си години, за радостта и надеждите, с които тръгна по свой път в живота. .. Дано синът му излезе по-късметлия... В. Геновска, СГ, 70. Отново тънката фигура на Цветан се залюля на дървеното мостче. Когато го премина, куршумите все още ровеха земята около него, но никой не го улучи. — Късметлия момче! — каза с уважение подпоручик Траянов. П. Вежинов, НС, 74. — Казан има в тая нива. Голям казан, заровен от памтивека. Дано бъдеш късметлия — ти да го намериш. А. Каралийчев, СР, 55. Даде им господ, даде им, /даде им мъжко детенце, безцен камен, златен пръстен, / .. / било дете късметлия. Нар. пес., СбАИ, 297. — Калино, бела Калино, / ако е грозна Гроздена! / Ама ми е късметлия, .. / От ка се с нея узехме, / добих си овци с овчаре, / голема сура говеда. Нар. пес., СбНУ X, 98.
2. Като същ. късметлия м. Човек с късмет; честит човек, щастливец.