КЬОШЀНЦЕ, мн. -а, ср. Простонар. Умал. от кьоше. Но нито Раковски, нито Илю, който напусна своето кьошенце на миндера и с ококорени очи приближи към масата, не искаха да знаят за неговото самочувствие. Ст. Дичев, ЗС I, 115-116. И шетането започва. Какво шетане! Кьошенце не остава неумито и необърсано. В. Бончева, АП, 12.